Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Area 51: Един обикновен ден в Зоната

  11 Ноември 2015 1504 видяна
(9 гласа)

С настоящата публикация Ви представяме първа глава на новелата „Area 51" от Карън Дейвис. Очаквайте всяка сряда следваща част!

Неделя, 31-ви Август, 2003-та

Кейти се събуди в 3:57, три минути преди да се включи алармата, прозя се и седна в леглото. Правеше го почти от две години, но все още не бе свикнала напълно с ранния час. Взе си бърз душ, изсуши късата си медно руса коса и в 4:15 гледаше ранните новини на USN с чаша горещо кафе в ръка. Обожаваше аромата на напитката, който събуждаше все още спящите части от мозъка й, докато слушаше с половин ухо новинарската емисия – кметът обещава нови работни места в сферата на туризма; авария, спряла за кратко електричеството във Вегас; „отвлечен" турист, който се запил със стар приятел и забравил да се обади на жена си...

Спомни си за баща си –пилота-изпитател Марк Спенглър. Днес, щеше да навърши 50, ако не бе трагичният инцидент, случил се преди малко повече от година. Новината за смъртта му дойде като гръм от ясно небе. Поредният тестов полет с прототип, но нещо се бе объркало ужасно. Казаха й, че отломките от самолета били пръснати в радиус от половин миля, останалото било строго секретно. След това – погребението с военни почести и затворен ковчег, сълзите на по-малката й сестра Даян, умореното лице на майка й Джил... Кейти не се поглеждаше често в огледалото, но наскоро забеляза промяната в живите си синьо-зелени очи и начина, по който гледаха – бяха станали по-замислени, а синьото сякаш бе придобило сив есенен нюанс.

В 4:35 облечена удобно седеше в стария Понтиак на път за летище Маккарън. Предпочиташе да лети с равни обувки, дънки и широка риза, в базата се преобличаше набързо с униформата. След половин час минаваше по ръкава към необозначения Боинг, каза „Добро ти утро!" на Мат от Деловодството и седна на мястото си до пътеката. „Размени" няколко думи с колегата си, докато траеше краткия полет. Мат „Писаря" Бингъм се оплакваше от сина си, който решил, че часовете по Математика са скучни и отскочил до близката зоологическа градина, за да позяпа маймуните. „Голяма работа, Мат. Детето не обича математиката." – помисли си Кейти, докато се усмихваше разбиращо.

В 5:50 невисоката лейтенант Кейт Спенглър правеше широки крачки по луминисцентно осветения коридор към заседателната зала, където след 10 минути щеше да започне брифинга, воден от шефа й – майор Джим Къслър „Майката" – началник на отдел „Поддръжка на летателните съоръжени" на територията на базата. Неделната оперативка траеше половин час, в който Къслър разясняваше плана за седмичните задачи, дежурствата, редеше приоритети, мъмреше, хвалеше, шегуваше се с подчинените си... Кейти наричаше наум тези 30 минути „Дълбокото сканиране", защото погледа на майора не пропускаше нито едно лице, нито един жест, нито една забележка на хората насядали на разположените на редове столове в залата.

След оперативката Къслър извика Кейти в кабинета си. Костеливият мъж се бе облакътил на старото бюро и въртеше нервно неподострен, нахапан от едната страна молив между пръстите си. Покани я да седне. Погледна я замислено и каза:

- Днес, Марк щеше да стане на 50. Скапана работа, скапани прототипи!

Последва неловко мълчание, Кейт не знаеше какво да отговори. Майор Джим изсумтя, метна молива на бюрото и измъкна преполовена бутилка скоч и две хартиени чаши за кафе от лявата му вратичка. Наля, подаде мълчаливо едната на младата жена и пи до дъно.

- Татко обичаше да лети... винаги е казвал, че приема риска и се надява, късмета да не се обърне срещу него поне до пенсия. – каза примирено Кейт – Изглежда късметът рано или късно се обръща...

- Късметът е от едната страна на пенито! Не ти трябва за приятел. – промърмори Джим и добави – Да се захващаме, малката, седмицата се очертава натоварена.

***

„Зоната", както наричаха служителите Авиобаза Нелис, отвътре хич не приличаше на това, което си представяше обществото извън зорко охранявания й периметър. Огромни хангари пълни с техници и авиооборудване, напечени от слънцето сякаш безкрайни писти, административни сгради за чиновниците и командния състав, а около тях десетки мили пустош, в която не бе стъпвал човешки крак от години. Никакви летящи чинии. Прах, сол и пек...

По обясними причини баща й не говореше с подробности за работата си. Кейти бе чувала легенди за сигурността в Зоната още във военното училище, но когато постъпи на служба в базата остана малко разочарована. Бе преминала щателната проверка, медицинските прегледи и интервютата в интервал от няколко седмици. Назначиха я за помощник на Джим, дадоха й пропуск и я забутаха в малка стая на приземния етаж, непосредствено до „Деловодство" и през няколко врати от Лазарета на базата, в която нямаше дори една охранителна камера.

Малко преди 12:00 телефонът на бюрото й иззвъня. Беше Къслър:

- Кейт, след малко отиваш на обяд, нали? – без да дочака отговор добави – Намери Майкълсън и му предай да дойде в северозападния край на пистата, намирам се близо до езерото.

- Ще предам, майоре. – едва успя да изрече младата жена, докато линията прекъсваше.

Кейти търсеше трескаво с очи тъмната униформа на сержант Майкълсън сред десетките служители в столовата. Сержантът се грижеше за сигурността в периметъра на пистите в базата и се случваше от време навреме да има работа с нейния шеф. Беше мълчалив мъж на средна възраст с волеви черти на лицето, прошарена тъмна коса и спокоен поглед. Откри го седнал с още трима колеги от взвода му:

- Сержант, майор Къслър ви вика в северозападния край на „солената" писта.

- Точно привършвах, красавице. Отивам да видя, какво е попаднало във вентилатора. – отвърна Майкълсън и стана от стола.

На Кейт не и беше до комплименти днес, но кимна с усмивка и се запъти към опашката редящи се за храна. След минути, дъвчейки разсеяно месното руло, наблюдаваше хартиената лента попаднала в една от решетките на вентилацията. Парчето се извиваше в някакъв хипнотизиращ шантав танц, неподвластен на гравитацията.

***

Някъде към края на работния ден Кейти Спенглър чу шум по коридора към лазарета, но не обърна внимание, защото бе потънала в справки и досадна канцеларска работа, която изискваше усилия на волята, за да бъде свършена в срок. Час по-късно погледна часовника на бюрото си и установи, че ако не побърза ще изпусне полета за Вегас. Суматохата отвън бе стихнала. Прибра няколко дреболии в чекмеджето, сложи резето на вратата и отвори металния гардероб, за да се преоблече. Изви уморено раменете и шията си, докато обличаше ризата и затваряше вратичката на шкафа за дрехи.

Излезе в коридора и понечи да тръгне наляво към стълбите, но нещо в периферията на зрението й, я накара да обърне глава. Двукрилата врата на Лазарета бе отворена. На входа стояха д-р Рут Грегсън и сержант Майкълсън. Те говореха съвсем тихо, но по напрегнатите им лица личеше, че разговорът не е от приятните. Нещо зад гърбовете им привлече вниманието на Кейт, беше медицинска носилка на колела, върху която имаше нещо наподобяващо пирамида, покрито от главата до петите със зелен чаршаф. Кейти кимна към двамата, но те не забелязаха жеста й. Взе да се обръща, за да тръгва и тогава с края на окото видя конвулсивно движение под покривалото на носилката. Докато крачеше по празния луминесцентно осветен коридор, усети как косъмчетата на врата й настръхват.

***

Вечерта, след като се прибра от работа си поръча пица, но когато и я доставиха телефонът позвъни. Беше Джил, майка й. Поговориха няколко минути за баща й и за дивотиите на Даян в колежа, но и двете усещаха, че разговорът не върви. От година сякаш се плъзгаха по повърхността на болезнената тема и всеки път, когато я започваха, разговорът се изместваше към нещо друго. Нещо злободневно, нещо не толкова съдбовно... Яде изстиналата пица направо от картонената кутия, докато седеше по пижама пред телевизора.

По-късно Кейти лежеше в леглото и гледаше помръдващите листа пред прозореца й. Внезапен порив на вятъра накара клоните да се огънат гротескно и тя се сети за случката в края на работния ден. Хладна тръпка премина по тялото й и докато се опитваше да заспи. Помисли, докато се унасяше – „Сторило ми се е, уморена съм..."

***

Към втора част.

• Spisanie.to дава възможност на млади автори да публикуват художествени текстове, свържете се с нас.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Коментирани